Фидана и Бродника (приказка)

Фидана отиде до реката. Водата вече беше пресечена от студа и щипеше босите и крака, но от баба си знаеше, че самодивските коси най - меки стават като се мият в студена вода. Тъкмо преди да се намокри и някой зад нея я прегърна. Фидана, до сега само от майчина ръка галена, не познаваше тази чужда топлина. - Кой си? Да ме пускаш веднага! -Фиданко, лошо няма да ти сторя. Тихо. Само да ти поприказвам. И ти на мен. Бродник съм, ама не съм лош... - Като си бродник що дириш тука? Отивай да бродиш! В твоята гора си иди, дето искаш тръгвай! -Не ща да тръгвам. Стига шава. От кога са ми очите по тебе... Знам, че не може, знам. Затуй ти викам тихо, иначе и на двамата лошо ще стане. -Ми що щеш зад мене, бре, като знаеш! На човек си замязал, те ката вечер зеят насам гората да ни видят. Хем знаят, че ще им вземем погледа. Ти като тях ли, бре? -Не, Фиданко, те да се хвалят искат, пък аз само за мене си, да те помня, да те чувам... Пускам те. Ма недей тръгва, чу ли? Да седнем тука, на камъка. Малко под луната да поседим и тръгвам. Плаче Лятото от сутринта, от радост ли, от тъга ли, само то си знае, няма да каже на никого! Само ми каза, че от всяка негова сълзица цветенце ще цъфне, плодче ще узрее, гъбка ще поникне! Плачи, Лято! - казвам му - и чакай Слънцето! Напръсканото със звезден прах небе пак разтури мислите ми тази нощ и не ги остави самички. Викам си "Отивам, не съм лош аз, Фидана трябва да знае." Колко приказки се изприказваха за нас, бродниците. Все страшни, лоши... Вярни са. Ама не за мен. От как се помня плача, място нямам. Ни като бродниците - бродник, ни като хората - човек... И луната плаче звезди с мене. Падащи звезди-падащи сълзи...Пожелавани желания, несбъднати мечти! И аз непримирим, и тя. Как пък не се примири със съдбата си, че в тъмното ще свети?! Що за Луна ще бъде като все до Слънцето иска да бъде? И аз до тебе искам, Фиданко, ама не може. Само една звездичка остана, виж! Лягай, Луничко, плачи си зад облаче, че Слънчо ще се събужда скоро, нека не ти вижда сълзите! Усмихната те иска, за да грее по-силно! Хем да ни оставиш с Фидана самички. И Луната наистина се потули. Фидана се вгледа в очите на бродника. Зелени. Като нейните. Чувала беше, че са омайници, с билки омайвали, ама... с очи, с думи - не беше чувала. -Никоя от нас не е видяла, че Луната плаче? Само вие ли виждате? -Само ние, Фиданко, и само нас слуша Луната. Видя ли как се прибра като й рекох. Аз мога и да ти я сваля в ръцете, ако поискаш. Поискай! -Аааа, не, не, да си седи горе, за какво ми е луна на мене... -Кажи ми за тебе. Май и ти си друга. Сестрите ти, сякаш ги виждам. Само не знам на какъв език говорят? А може би само мълчат!? Къпят се по тъмно и крият премяната си, да не я вземе някой и да отнеме вълшебния им живот! Къпят мечтите си в реката и ги простират по клонките върба да съхнат, мечтите не крият, тях никой не може да им отнеме. Сами и диви...Самодиви! Пък ти и по-светло излизаш. Пееш. Все си засмяна. Само тази вечер не си, ама то е заради мене. Уж за хубаво дойдох, пък ти угасих усмивката. Ще ми поприказваш ли, Фиданко? Нищо не рече Фидана. От кога чакаше някой да я види, че е друга. Че не е сама и дива. Остави се да я прегърне бродника и само попита: - Как да ти викам другия път като дойдеш, името си не каза...

Фидана слезе до реката. Последната пълнолунна нощ на лятото беше топла и звънкава. Още не видяла мокрия бряг и чу "Добре дошла, Фиданко!". Потръпна. Пък не беше студено... -Що ми викаш "Добре дошла", бре, да не съм стъпила в твойта гора, я!? -Не си, ама пръв дойдох, как да те поздравя, кажи, де! -Знам ли... Ами, добре заварил! -Не си свикнала на добра дума ти. Кой ти окраде доброто и тъй си станала... -Каква? Сама и дива ли? Кажи, де! -Да ставам аз. Види се, че не ти е до приказки. Хайде... -Чакай, чакай, разбързал се. Ти пък не си научен на жена думите да посрещаш! -Ами, научи ме! Препирнята мигом се превъртя в смях и нощта стана още по-звънкава. -Сега ще ти разкажа приказка. - рече Фидана и приседа на камъка. - Имало едно време една самодива. Русана й викали. Тя пораснала волна сред гора, дъхави гъби и полянки с цвят на дъга. Била чужда на нейния свят, защото много обичала хората. Всеки ден излизала за кратко от гората, за да ги погледа. Обичала да ги вижда усмихнати и как докосват ръцете си. Този допир най-много харесвала в тях. Обичала им песните. Обичала и... Тайно си пожелала да има и детенце. Това детенце съм аз. Един ден избягала от гората. Хорският свят обаче не бил за нея. И там била чужда. В него имало много измислици, които я затруднявали. И хората били затруднени, но сякаш това им харесвало. Разбрала самодивата, че е виждала усмивки, защото съвсем за малко е виждала хората. Искала да може да ги усмихне тя. Но как? Сетила се, че може да им показва нейния свят. Вечер, когато всички започвали да сънуват, тя тайно отлитала в нейната гора. Вдъхвала аромата на причудливите цветя, запомняла ги, докато цъфтят и ги рисувала за хората. Със сълзите си смесвала бои от горски билки, с дъха си показвала пътя на четката, която направила от кичурче коса, заставала на колене като пред икона и започвала да рисува света си. Така намерила начин да усмихва хората. Усмихвала се и тя, защото нощем простирала рисуваните премени, гледала ги и сякаш била у дома си. Несвикнала обаче сред чужди, взела ме и се върнала в гората. При самодивите пораснах, всичко от тях научих, добре ми е тука. - Значи носиш два свята в душата си, Фиданко, два пъти си по-богата. Да те направя три пъти по-богата искаш ли? -Как, бре? -Поискай! - Че как ще искам, ако е чуждо и то нещо!? Кажи първо ти! - Ела с мен, в моя свят, в моя дом. Да стане твой свят, твой дом. Ще поискаш ли? - Искам! И тръгнаха нагоре по склона Фидана и Бродника, там, където Луната си ляга да спи на ранина.

Фидана се беше заела да внесе цвят в мрачния дом на Бродника. Докато той обикаляше да бере билки и разни други миризми из гората, тя плетеше седнала на стълбите. С каквото и да се захванеше винаги с беше с лекота и умятност. Хлад, тишина, мирис на гъби и мокра шума се смесваха около нея. Всичко й беше толкова познато, че тя неусетно свикна в новия си дом. Когато й домъчнееше за сестрите й - отиваше още на мига. Свободна беше. Нов свят и даде Бродника, ама и свобода! Толкова щедър беше с нея. ''Ако трябваше да е някой друг....'' - мислеше си тя често. Затова се връщаше винаги. Една вечер Бродника донесе голям товар. Влезе, остави всичко на земята, поздрави Фидана и почна се суети наоколо. Седне-стане, влезе-излезе. - Какво е? - попита Фидана. - Да помагам за тревите искаш ли? - Да, пък нали трябва и да те науча. Ела! За всяко нещо цяр има. Ти едно знаеш, аз - друго. Ще ти кажа всичко. Ама ако искаш... Зорлем тая работа не се похваща. - То не само тая, никоя работа зорлем не бива. Засмя се леко Бродника. И заприказва тихо и ласкаво, като за негови дечица, за мащерката, за ригана, за чемериката, за елшата, за лютичето, за лазаркинята, за шипките...за сто и една билки - знайни, незнайни, омайни. Фидана познаваше повечето и поиска другия път да иде с него. Очите им се срещаха, но той нищо не каза. - Не може ли? - подхвана пак Фидана. - Що се съканиш? Заради другите ли? - Чунким не ги знаеш...Седи си тука, при твоите ходи си, дето искаш, ама моите...Защо да им се мяркаш? - Еее, хубаво, де. Нищо не казвай повече, аз и без думи те разбирам. Щом не може...Ей тука ще ти чуруликам, стига само да не ти додея, ей! - Фиданко, ти ли ще? От ден на ден по-мълчалив ставам, само и само ти да приказваш, не за друго. Да те слушам искам, хич да не млъкваш. Ако трябва даже сгълчавай ме, само не мълчи...Толкоз години в тишина тука... - Ааа, тъй ще да е. Ама и ти ми приказвай, нищо, че ти чувам душата. Колко работи има да казваш - за миризмите, за отварите, за мехлемите, за ей тъй даже, щото устата като мълчи дълго време, млъква и душата...Пък тя като млъкне един път, сама го решава, никой не пита и ни в твоя, ни в моя свят има лек, за да продума пак. Туй вече съм го виждала. От безмълвието по-тежи бездушието...

Фидана тия дни гледаше към вратата затъжена. Тая врата й се виждаше пречудна, сигурно защото Бродника не я пускаше там. Уж нищо нямаше да крие от нея, пък... - Ти какво държиш зад оная врата? - попита го веднъж ей тъй, набързо. - Коя врата? - Там отсреща, двукрилата с резето? Що има там, че не даваш да влизам? - Нищо няма. - рече Бродника. Празна стои. Недей да ходиш таменка. Чу ли, Фиданко? - Ама...Празна пък, що да не ходя, де? Кат е празна да я наредя с нещо. - Недей, старо е там, ще пропадне. Да те не затисне. Що ти трябва нея старина? - Вратата. Все нея гледам. Двете й крила различни, като нас. Едното, по-новото, светло, другото потъмняло от времето. Като нас. Обаче виж резето. Държи ги двете. И огън да я гори, туй резе ще ги държи. И вода да й тече върху - пак ще ги държи. И да речеш да я сечеш, пак резето трябва да махнеш, че да ги разделиш. Обаче гальовно пипнеш ли го, чак ще запеят вратите, ще се открехнат и ще пуснат вътре гост ли, стопанин ли, добър някой. Бродникът познаваше тая врата от дете. Никога не я беше видял такава, каквато Фидана му я показа. - Ако оправя тоз час старото, ти зад тая врата искаш ли да си правиш твойте работи? Да си имаш и ти едно място, твое си, като ти се дотъгува, като ти се досамотува...? Аз като ти додея...Що да не ти додея? - Ааа, ти ли ще? От тебе няма да се деля аз, щом си тъдява. Ама ако те няма - да. Искам. Ще си наредя там водите - речната, изворната, дъждовната, ще донеса и кладенчова, а зимъска и снежна ще затворя, да има. Пък по-горе ще си наредя китките, да им личат цветовете. Да ти кажа ли как, слуша ли ти се? - Кажи ми, Фиданко, кажи, гальовнице. - От тая страна ще почна. За жълта боя ще виснат цветовете от млечката, стъблата на сърпеца, есенни листа от черница, прасковени и кайсиеви листи, стръкове жълта лайка, вратига и кукуряк, корени на лапад и смрадлика, ма от нея и клонки трябва, люспи на кромид лук и кори на киселица. За червеното до тия ще туря корени на брош, цветове от риган и мушкато, сухи жълти листа от киселица и плодчета от боровинка и глогинка. Аааа, от тях един чай сеганка ще си направим. И липа ще пусна, като се пресече със студена водичка става червена и тя. За зеленото все зелени билки - клончета на зеленика, листа от чемерика, мъх, листа и стъбла на зелениче, айлант, бяла бреза и суха детелина. За кафяво по-отсам ще отделя място, ма и за черното. Тия двете не ги искам при шареното. За тях по-малко място трябва, че малко има от зелените черупки от плода на ореха, кори на глог и смрадлика, листа от дюли и мушмула, корени на здравец, мъждрян и елша. Само за синьо нямам нищо... - Аз за синьо ще ти донеса. - рече Бродника смаян. Ти приказвай още, като песенчица ги редиш тия треви и миризми. - Синьо ли? Знаеш синьо как да направя!? Що никой път не си ми казал, бре? - Че кога си ме питала? - Виж го ти? Синьо знаел!? Я кажи ми първом как, с кои китки и напролет да намерим, че може хич да ги няма по нашата гора. - Има ги. И няма да чакаме пролет. Стягам туй, което ти обещах и отивам да ти донеса дробица и дъбравник, метличина и полска къпина, млечка и самогризка, тинтява и синилик. Само за две от тия ще ида по-далеч. За седмина дни ще бъда тук. Тъкмо докат' си наредиш другите. - Ами...Ехх...и после зад оная врата, а, дето е като нас - светлотъмна. Само не знам дали резе имаме...? - Имаме, Фиданко, нали затуй отивам за билките, тогаз когат' са още подземи и зимата ги е скрила...

Фидана облече дрехата, с която бе влезнала в дома на Бродника. Мина, пожела му благ сън да сънува, а тя самата цяла нощ не спа. Приготви малки вързопчета за билките, всяка да е отделно. Източи и пресука нишка от вълна, взе снопче свила, отряза кичур коса от нейната и сплете тънка, здрава плитка от тия трите. На нея окачи вързопчетата и тихо си въздъхна: - Готово. Плитката ще го пази. Той..., не че има нужда, ама... Бродникът стана толкова рано, че птичетата още не бяха започнали да викат слънцето. Тихо и тъмно. Само дрехата на Фидана светлееше. И тя... - Тръгвам аз. - рече Бродникът. - Седем дни, на осмия по зори ще съм тук. - Вземи това, за билките ги приготвих. Да ти кажа да не тръгваш в това време, ама няма да чуеш... - Няма да чуя. - засмя се Бродникът и излезе. Веднъж се обърна само. Беше сигурен, че тя се е прибрала вече. Не беше... Вървя до вечерта, трудно и бавно. През деня той не виждаше добре. Нощем - не спираше, като нестъпил по земята се движеше. Трябваше да стигне до един белязан камък, с четири белязки и да събере четирите вятъра. Фидана през туй време редеше и гласеше стария плевник, в който щеше да си боядисва преждите. Вечерите обаче бяха неспокойни. Сънуваше пътя на Бродника, а него не виждаше. Ту мост й се присънваше, ту брод, ту река, ту горска пътека, все далечни места, непознати за нея. ''Пък той как ги знае...!? Бродник. Как пък няма да ги знае!'' - помисли си. Камъкът с белязките беше голям, не като тия, дето показват имане. Бродникът трябваше да докосне белязката на всеки сезон като почне най-първо от мразулката, която показваше зимата, после другите подред - листулката, цветулката и дъждулката. Усетиха ветровете, че някой ги вика. Първи дойдоха ласкавият Развигор, тихият Шарицвет и немирният Паднилист. Само сприхавият Снеговей малко се забави, защото имаше тук-таме работа. - Кажи, Броднико, що дириш тъдява, по нашия край рядко идват чужди? - попита учуден Паднилист. - Търся вас, всезнайни ветрове. Кажете ми накъде да вървя, за да намеря Друмника и Разумника, двамата братя, които имат всички билки, корени и шушулки? - Оооо..., имаш още да вървиш на север. - каза Шарицвет. Щом стигнеш до скалата с писанкотките се спусни на запад. Ей там, в дола живеят, до реката. - Носи им много здраве от нас. - пожела Развигор. - Ти, Броднико, за лек ли нещо търсиш? - попита на изпроводяк Снеговей. - Не за лек, за дар търся... Ветровете, летели и прелетели необятни земи и води, не бяха до тоз час чували билки за дар да се дават. Сбогуваха се и всеки по пътя си - кому по небето, кому по земята. Още един ден мина и половина нощ, докато намери двамата братя. Каза им кой е, какво дири, защо му е, пък те седяха насреща му и само кимаха, докато не ми разказа всичко. - Седни, че си почини най-напред. Толкоз дни вървеж зарад треви и корени... - Не зарад треви, а зарад нея. - Аааа...тя друга работа. Ами, да захващаме, че обратния път не става по-кратък, щом като е познат. - каза Разумникът. - Това е чай от риган, коприва и лайка, пийвай, ще ти помогне след умората. Ние ще приготвим, което е нужно. По малко, иначе как ще ги носиш!? Не ми се свиди, ама знам, нали и аз тъй ги донасям. - засмя се Друмникът. Светъл бе домът им, ухаеше, подредено беше. Докато братята редяха тревите, Бродникът едва сега намери време да види плитката. От три ката редена, свиловълнена косичка-пазителка. ''Милна ми Фиданко...'' - мечтателно отпи чай умореният бродник. И така, освен дробицата и дъбравника, метличината и полската къпина, млечката и самогризката, тинтявата и синилика, които Бродника беше обещал да занесе на Фидана, той щеше да й занесе и винче, жиловинка, усойниче, сърпец, ливадно синьоглавче, зайчи уши, зърника, млечка, оман и пача трева. Синчец, боровинка и ралица не му дадоха, защото по неговия край имаше много, той им каза. - Само от далечното синило нямаме, него го дава Презморянеца от Горещата земя. - каза Друмникът и подаде вързопчетата. - Туй стига! Що са ни чужди синила, като я колко наши си имаме? - с благодарност рече Бродникът. - Как мога да ви се отблагодаря, братя? - Дай ни туй, що носиш, а ти е най-свидно. Бродникът за миг дори не се замисли. Най-свидна му беше плитката на Фидана... Даде я. Сбогува се и с тия и тръгна назад. На седмия ден, по месечина, беше почти стигнал до дома си. На осмия, съвсем по тишина и мрак, отвори вратата и влезе едва-едва. - Не спя аз, ако затуй тихуваш. - рече Фидана трепетно. - Милна ми Фиданко! Нося ти скъп дар срещу прескъп дар откупен...Не знаех, че тъй ще стане... - И да има цена туй що ми носиш, цена няма туй що направи за мен! - разнежи се Фидана и плакна две сълзици едновременно. Бродникът в тоз час си спомни какво казваше баба му. ''Зли сме ние, баба, лошотията е все в ръце ни, в ума ни, не ще има никой никога и една сълза да отрони заради такива като нас...'' - Фиданко, ей тез твои сълзи са от безценното по-безценни. - приласка я към себе си Бродникът и тя мълком продължи да си плаче. От радост и хубосия.

Няколко дни се изнизаха откак Бродникът се беше върнал с ценния дар за Фидана. Тя през туй време си беше наредила всичко, което искаше. Отдели време да иде и при сестрите си, поостана даже. Нещо не й даваше мира обаче и попита: - На тебе що никой не ти идва? Само хора за илачи и мазила. От твоите - никой, ма и ти не ходиш, де? - Те далеч живеят. Много навътре в гората, затуй те бродят, инак човек до там няма да стигне ей тъй лесно. - рече й Бродникът. - А ти що не ходиш, тебе пък кое тъмно и кое страшно може да те спре? - Не тъмно и страшно ме спира мене, а опако. В опак свят не ща да живея. И ги оставих...Те не ми простиха, ма и аз не тяхното не искам. Малко тъжно и тегаво й стана на Фидана. И нейните сестри не бяха добри кой знае колко, и тя от тях побегна, но я обичаха, и тя ги обичаше. Замълча си, не искаше да му напомня повече от туй, пък и малко съжали, че попита... Бродникът усети, че очите й място не си намират, шават натъй-натъй, че да не заплачат и тихо заговори: - Вчера тъкмо си мислих, че не искам да говоря с никой затова. Ей така, само думи да пилеем и нищо да не сме си казали..., предпочитам да си мълча. С тебе искам и мога много да си кажа, ама пак мълча, не смея пръв да почна и в очите да те погледна. С тебе, Фиданко, и две думи само да сдумаме - разбираме се, а разберем ли се - вече за друг път си знаем какво мислим, та затуй мълчаливо ми става по някой път. Туй, ако приемеш - значи всичко друго ще можеш. За някои работи обаче трябва да се пита и да се казва. Фидана, сядайки до огнището рече: - Еее, кажи надве-натри, не е хубаво за тъжби да си говорим. - Не тъгувам аз, Фиданко. Исках туй, което мога да го правя за хубаво, за добро, за обич, за любов, не за злини. Тез китки и билки колко са красиви нали знаеш, как ухаят на сладко и дори сухи пак са пълни с хубост и сила? Е, как да злинуваш с тях!? Билки-омайници искат, за да ги заобича някой. Защо? Той очите ти не видял, сълзите ти не държал, гласа ти не чул как трепне, с билка защо ти е да те обича? Или някой в сърцето ти влязъл и ти грееш, хубавееш, ма друг пък къскани. ''Дай бърже билки-разделници!''. Защо? С нищо друго ли не може да го задържиш, че с чайове и капки ще можеш? Ще, ама до кога...? И най-страшното, Фидано, не са тъмните доби и дълбоките гори. Страшни са тъмните и дълбоки душѝ, които живота искат да ти скършат. Не за друго, ами радостта и усмивката ти не могат да понесат. Билки - отровници има колко щеш. Само един вдъх е нужен, само една капчица...От тях точно се уплаших и избягах. Кой съм аз, че с туй, което знам, на хората живота да чернисвам? И защо??? Че някой друг бил по-зъл и от бродник даже...И избягах, Фиданко, ей тука, по към вас. Далеч от опакия свят. Повей да чувам, плисък от реката, ромон от кладенчетата, песен на летни птичета и есенни шумялки от гората, да ми мирише на свежина. Ако билка и корен ще смесвам, то ще е само за хубаво, тъй рекох нявга на себе си. Толкоз. - Кат ми каза, че си друг, много вяра не ти хванах, ама...Истина било! То и ние не сме по-хубави, бре...Колкото добрини правят нашите, двойно повече лошотии. И що не смееш в очите да ме гледаш, бре, не те карах за любов да ми приказваш, я? - опита да го разсея Фидана. Бродникът обаче остана сериозен и още по-тихо отпреди каза: - Тя, любовта.., като запален лист хартия е, нито топли, нито се наслаждаваш дълго на пламъка, за миг изгаря и най-важното написано на листа. От хорските думи и желания туй съм научил. Иначе защо ще са им магии? Каквато е - не я харесват, искат наопъки на туй що е тя. Друго нещо има, Фиданко, което е по-силно от нея, ама името му не знам. - А него нещо знаеш ли го? - Знам го. Отскоро...Ако името разбера отнейде - ще ти го кажа. - вдигна поглед към нея Бродникът. - Ами ако аз го усетя по-първа, още преди името да научиш? - погледна в очите му Фидана. - Еее...щом знаеш, че се усеща, име не ни е нужно да му търсим...

Фидана беше много замислена от известно време. И нощем мислеше, и преди зора, и всеки миг денем, и докато идваха при нея за билки и мехлеми. И уж всичко беше добре, за добро, а тя беше тревожна. Уж имаше всичко, което иска, а като че ли нещо й липсваше постоянно. И затова мислеше. Какво се случваше с нея? Наистина ли беше прав Бродникът, като казваше, че не бе научена да получава добро и милувка? Наистина ли самодивската й сила надвиваше в нея? - Какво има, Фиданко? - попита я Бродникът. - Приказвам ти, а мълчиш. - Приказваш ли ми? Тъй ли? Ако съм те чула..! - слиса се Фидана. Толкова дълбоко потънала в мислите си беше. Само ръцете си виждаше, как пипат, какво и колко. Там грешки не биваше да има и беше внимателна. Усетеше ли мислите, че почват да се бият - спираше. Но пък чак него да не чува... - И какво ми казваш? Меря тука, броя листата, повече да не станат. Не съм те чула... - Казвам, че много хора почнаха да идват. Повече беди ли стават, болести ли има...или само надничат тъдява - какво сме, що сме ли? Пък доволни връщат се, видиш ли, това исках. Нито едно лошо да няма! Дали ще можем все тъй да сме? Те повече зарад тебе идват, от мен се плашат, ама нищо... - рече тъжно Бродникът. - Идват, идват. Щото ако лоша билка искат - отпращаме ги и то туй се разчу. Чак от морския край вчера дойде един баща да търси за децата си билки за сила. Ми тъй...Кой бяга от добрина? Каза това Фидана и се сети, че именно това е притеснява. Добрината на Бродника към нея. Щом се бяха обрекли да помагат, те не биваше да са си по-близки от това...А пък тая доброта я караше да се топи и все повече я караше да прилича на човеците. Тая добрина я беше променила, направи я смирена и кротка, гальовна и гледана, направи я длъжна и покорна...Тая добрина й идваше непозната и тежка вече...И мигом й се проясни всичко! Кой бяга от добрина? Тя! Изчака тъмното, отиде в плевника при водите, които грижливо пазеше чисти. Взе от планинската неначената със шепи, вдигна ги пред себе си, каза нещо шепнешком, пръсна водата нагоре, задържа я с поглед във въздуха, затвори очите си и леко-леко спусна капките вода във форма на сърце да капнат върху една кърпа. Останаха така, както бяха капнали. Нищо не взе. Не се й обърна. Тих вятър извика и той я понесе леко, да не стъпва, да не се чуе... На сутринта Бродникът не я видя и излезе да види накъде е. Повика я, не я чу. Знаеше къде да я намери, ако не я вижда. Наближи плевника и видя резето спуснато. ''Значи не е там.'' - каза си и почна да я вика пак. ''Еее..., при сестрите си е отишла, щом тъй набързо, не каза нищо. Еххх, тази Фидана, докато приказва-заплаче, докато е тук-изчезне, докато мълчи-разсмее се, кой знае какво е намислила.'' Фидана обаче не се прибра. Не се появи на следния ден. Нямаше я при нейните. И от тях се беше скрила. Седмина дни я нямаше вече...Ни билки, ни шепоти, ни питане тук-там му помогнаха да я намери. Тъгуваше Бродникът. За пръв път...Минаваше покрай онази врата - светлотъмната с резето и знаеше, че влезе ли там ще му е още по-тежко. Но влезе...Влезе и остана така. Не помръдна миг ли, два ли, три. Видя капките. Все така свежи, мокри и чисти. Трепкат. Шепнат. Шепнат думите й, който изрече на водата. ''Пий по една капка, когато много ти домъчнее, водата всичко измива и лекува! За толкоз дни, колкото са капките, тъгата ти да изтече като вода.'' Не беше виждал толкова нежност за нещо толкова тъжно...Раздяла. Страшно, но нежно. Самодивско. Не пипна нищо Бродникът. Тия капки щеше да идва всеки ден да ги гледа, да ги слуша и да ги пази. Нея като не можа да опази... ''Мила ми Фиданко, всичко ми беше ти - слънце ми беше, нежен вятър, постеля-мекушка, свеж дъждец, дъхаво цвете, ясна луничка, билка-сладушка, бял снежец ми беше...Всичко се връща, Фиданко, само думи и време назад не се връщат. Ти може всичко да си, но баш тия двете не си. Ще се върнеш...Кой знай кога...Кой знай кога, че да го питам? Сама и ти едва ли знаеш...Аз съм тука обаче...Ще самотувам и ще те чакам. Капчице моя...'' - мълчешком се прибра Бродникът и започна да брои дните и нощите...

Фидана дълго време се губи от погледа на всички. Беше отишла много далеч, при една баба, за която беше чула, че на всеки въпрос мъдър отговор ще даде. Баба Светула живееше в една гора, зад един хълм, около който имаше полянки с иглика и синчец пролетно време. Още щом наближи след дългия път до там, Фидана усети, че това място я успокоява. Дали мястото, дали времето...? ''Ама няма да е времето - помисли си тя - защото никоя нощ не заспивам, очите не ми се затварят, силом си спирам сълзите, все чувам гласа му...'' Добрата баба Светула беше навън и поразрохкваше пръстта около луковиците, да пораснат китките й по-лесно. Тя гледаше и две диви котки, които послушно се въртяха около нея. Бабата живееше сама от много години и нито човек, нито друго, освен животинка, можеше да наближи без котките да го забележат и чакаха баба Светула да им каже ''Ще влезе, пуснете го!’’ Ако не кажеше - котките прогонваха всеки надалеч. Фидана почна из далеко: - Бабо Светуло, тъдява ли си? Бабо? Котките първи чуха, едната се качи на дървото да види, другата прибяга по-напред по пътеката, набързо се върнаха при стопанката си, а тя им каза да пуснат момичето да влезе. Котките станаха мигом мили и гальовни и показаха на Фидана пътеката до ниската къщица на мъдрата жена. - Що щеш тука, къзъм? - попита бабата. - Бабо Светуло, и аз не знам що ща, бабе... - замлъкна Фидана. - Аааа..., то ей туй е на всички де са дошли тука най-голямото гайле. Май отдалеко идеш? Името ти как е? - Отдалеко, но не съм морна, почивах си, пък и нали съм млада...Лесно дойдох. Фидана ми викат. - То, че не си морна не е от туй, че си млада. Други сили имаш, дето те крепят, къзъм, види се. - усмихна се баба Светула. - Ми имам ги аз, ама на други помагат, на мен-не. Затуй съм тука. Мъчи ме нещо, като сладък мед ми тежи. - Само мъж може да тежи като сладък мед...Така е, нали? Пък ти си аджамийка и не знайш да седиш ли там, да тръгнеш ли? Някой джанабет ли е? Ако табиета му е зарар и зулуми да прави-тръгвай си. Криво дърво се оправя-крив човек-не! Ако махна ти намира-виж пък, може и да е прав, може да не знайш как да го коланиш. Ако къскани...има билки затуй, ти от мен по ги знайш. - заизрежда бабата неща, които знаеше вече отдавна. - Не, бабо Светуло, от тез нито едно. Не е негов каба'ата, мой е. Нишан му оставих и избягах. Път ми даде, дом, сила, свобода, акъл ми даде, грижа, всичко...Подреди ме. Пази ме. Глези ме. А аз нищо нямам, бабичко. Нищо не мога да му дам. Ми след време??? Той все тъй ще дава, аз все няма да имам нищо...Ще се преобърне времето, мой ред ще дойде, какво ще правя тогаз? На вятъра ли ще е дал всичко що е и що има? Кажи, бабичко, като след слана посървам, пък имам най-яркото слънце. Като сова очите не затварям по цели нощи от студ, пък тишинка и топличко наоколо. Денем ръцете ми треперят, побледнявам, имам всичко, а сълзите ми не спират. От хубавото избягах...Как да се върна, бабичко? - Тя твойта не е лесна. Най-лесно е да се стопиш в на чуждия човек живота, сама на себе си да не приличаш, всичко твое да дадеш и силите си рано да загубиш. Затуй гледай по - трудния път да тръгнеш, Фидано. Взимай само наполовина, ма и толкоз давай. Като дадеш пък наполовина - толкоз вземи, повече недей. За едно ще премълчиш, за друго ще стиснеш очите, кой ти каза че ще ти е лесно, щом ти е харно? Тежък мед бил мъжа, ама пък жена без мъж - кладенец без вода. Туй ли искаш? То не трябвало път до тука да биеш. Трябвало само да се сетиш, че ако от дъжд бягаш може градушка да те сполети...Бива ли цял живот живот да тъжиш по нещо, дето не е твое и нямаш. Може ли пък туй да искаш...Ти ще избираш, къзъм. Тука на земята идваме, баба, без нищо - с един плач и един дъх само. После ти се дава твоята прежда, объркана и здрава. На кълбо да я навиваш ката ден. Стегнато ли, хлабаво ли, ще размотаваш ли, възли ли ще правиш, колкот' умееш-толкоз, както си навийш кълбото - тъй ще плетеш. Само с кълбото обаче хубосия не става, трябва да се плете..., а тъз плетка, Фидано, трябва хем да те топли, хем да ти е по мярка, хем на пътя като излезеш да не те срами. - Ще мога ли, бабо Светуло? - Ще можеш, Фидано, ако наистина си от два свята родена. Като от две млека каймака обери от тез светове, само харното и силното остави за тебе и ще можеш! Тръгвай сега. Очите нагоре, светлото в сърцето и ''Прощавай'' да е първата ти дума. - Тя ще е, бабо! - рече Фидана, помилва котките, прегърна бабата и тръгна назад по пътеката, през поляната с иглика и синчец. Към дома си...

Фидана много се забави. Уж тръгна рано напролет от Бабисветулината къща, а вече земята се беше стоплила и Слънцето се държеше до късно по небето. Какво ли не опита Бродника, че да я намери. Най-сетне рече да пита сестрите й, те му казаха що да стори. Послуша ги. Набра трендафил по пълна луна, изми го с роса и по тъмно на поляната остави листенцата, да ги близнат лунните лъчи. Тъй правеше, за да ги види Луната и да му покаже де е Фидана. И тя видя. -На светло е, - чу се лунния й глас - затуй не я виждаш ти. Не се крие, ама иска време, да размисли, да си подреди душата. -Че с какво толкоз й разбърках душата, Луничко - сестричко? -Не ти. Двата свята, от които е зачената. Вода и въздух като смесиш нали един друг се объркват. Тя е такава. И ти си тъй, ама ти си научен. Мрак и блясък си, ама знаеш кое, кога и колко. Тя сега се учи. -Ами да я чакам тогаз…, а? Да си я чакам. -Чакай, но нареди нещо светло. За нещо, което ще я зарадва се сети, щом го наредиш и ще си дойде. За ден да е, за три, за пет, за девет. Колкото дни наредба-толкоз дни чакане. Така каза Луната и изпрати Бродника. Повече не биваше да пита. Каква ли да е таз наредба? Светла. Само едно нещо знаеше със сигурност Бродника. Трябваше да не мисли постоянно за Фидана и тогава да разбере Лунините думи. Вървеше замислен, кое ли щеше да зарадва Фидана? Китки ли, думи ли, песен? Не бяха кой знае колко много тези неща, които я радват… Пък как така беше все радостна, все усмихната, звънкава смешка все около нея имаше? Тя пръскаше хлад и светлина, свежест и омая. Че сама щом го носи това, що пък ще може отвън нещо да я радва?! Какво няма тя, че да й го даде? “Да даде!“ Думите звъннаха. Блеснаха. Трепнаха. “Да даде!” Бродникът мина покрай дива круша със счупен клон, хвана го, повдигна го, рече му нещо и оздравя дръвчето. “Тъй както даде добрина - стократно да ти се върне!”-прошепна крушовото дърво. По-нататък славейче се беше замотало в едни сухи драки, обрасли с лепка. “Хубава билка си, ама на птичето пречиш."- помисли си Бродникът и освободи Сладкогласчето. “Тъй както даде добрина - стократно да ти се върне!”-изурулика славеят. Стига почти до дома си, когато падна новата роса. Няколко нощни пеперуди, неуспели да се приберат на сухо, пърхаха в тревата. Бродникът и на тях помогна. “Тъй както даде добрина - стократно да ти се върне!”- чу ги да казват от далекото летейки. “Да даде!” Това беше! Фидана се радваше много, когато дава. Трябва по нейния начин да го направи, тя за да го разбере. Тя му даде обич, капките вода, капките - сърце. Но той не владееш водата като нея… Как да я нареди като тя се лее и тече през ръцете му? Наведе се, ниско, съвсем доземи и попита росата какво да прави? Хиляди капки роса погледнаха към него и той видя хиляди малки свои отражения. Капките роса му помогнаха и в тоз миг Бродникът разбра какво значат думите “Тъй както даде добрина - стократно да ти се върне!” Забърза към стария плевник, влезе, излезе, ходи до някъде, върна се. Ако някой го беше видял, щеше да рече, че има кой знае каква съкантия. Нямаше ни ден за него, ни нощ. Както се беше спряло времето, когато Фидана замина, тъй сега пък се забърза. И така ден, втори, трети... Неуморно. Фидана през туй време си представяше как влиза и казва “Прощавай!”. Ще каже, ама… Мъчно се казва нещо, дето не го усещаш. Баба Светула обаче нареди без тая дума да се не връща. Тя затуй се забави. Нали като гледаш срещу Слънцето то те кара да свиваш очите и да навеждаш глава? Кара те да гледаш на другаде, за да разбереш колко, как и кога да го гледаш. После ти просветва. И с душата е тъй. Очите виждат, душата усеща. С времето Фидана усети…Разбра, смири се. И тръгна към дома на Бродника. Уверена и спокойна. Три дни още вървя, прелиташе над трудните места вечер и стигна на утро, по тишина. Потърси Бродника тук - таме. Повика. Нямаше го. Припна към плевника. Влезе. Както беше оставила капките - тъй седяха. “Значи той още тъгува…Аз какво му нарекох? Що няма да ме послуша, тъгата тежи...” - помисли си Фидана и погледна някак нагоре. Какво да види?! Хиляди капки! Застина. Само очите й се движеха и оглеждаха всяко късче от тази наредба. Хиляди малки стъкалца беше наредил Бродника по тавана, тъй че всяко да отразява нейните капки - обич. Безброй. Накъдето да отмести очи - все капки. Колко е време стояла така - нямаше как да знае. Как се е стъписала от толкоз светлина и хубост разбра, чак когато усети Бродника да хваща крайчето на косата й. - Жаждата на сърцето, Фиданко, не може да я утолим с една капка обич. Туй си го носим от човешкия свят, през таз жажда трябва да минем заедно. Добре си дошла! -Добре заварил! Прощавай! Прости ми, прости! - тихичко заплака Фидана като държеше шепите на Бродника на очите си. -За обич не се прощава, Фиданко, тя се живее. Хайде, ела вътре да ми разказваш! -Да. Идвам, идвам. - каза Фидана, поглеждайки към тавана. - Добре, че ме почака ти, че да има къде да се върна...

                                                                                Автор Несъница Лазур  https://www.facebook.com/tainatania?fref=mentions